Днес небето над България сякаш притихва под тежестта на един вековен дълг. Изминаха точно 150 години от онзи съдбовен ден, в който на Околчица заглъхна гласът на поета-революционер, за да се превърне в безсмъртие. Времето може да заличава стъпки, но пред подвига на Христо Ботев и хилядите незнайни синове на Майка България, дали живота си за нашата свобода, то е безсилно.
Саможертвата не е просто исторически факт, записан в учебниците. Тя е жив, туптящ въглен в душите ни. Ботев не просто написа „Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира…“ – той подпечата тези думи със собствената си кръв, доказвайки, че най-висшата форма на любов към родината е готовността да изчезнеш, за да я има нея.
В знак на дълбока признателност и преклонение пред този нечуван устрем към свобода, днес училищната общност се обедини в един съкровен ритуал на паметта.
Ученици и учители, застанали рамо до рамо, поднесоха венци и цветя пред паметника на героя. Всеки стрък откъснато цвете бе мълчаливо „благодаря“, избликнало от сърцата на младото поколение, което днес диша свободно благодарение на онези, които паднаха в редовете на безсмъртните.
В тишината на празничния ден отекнаха гласовете на учениците. С плам и вълнение те изнесоха трогателен рецитал, в който Ботевите стихове зазвучаха по-силно от всякога. В очите на присъстващите се четеше не просто гордост, а онази свята искрица, която ни напомня кои сме и накъде отиваме.
„Жив е той, жив е!“ – шепнат днес върховете, шуми гората и пее Балканът. Век и половина по-късно България помни. Поклон пред светлата памет на Ботев и всички загинали за свободата ни!
Поклон пред тези, които ни научиха да обичаме отечеството повече от живота си!
